Страхът постепенно отстъпва и идва еуфорията от свободата  45 години между

Страхът последователно отстъпва и идва еуфорията от свободата
 

45 години сред 1944-та и 1989 година историята у нас сякаш е спряла. Времето тече от конгрес до конгрес, от петилетка до петилетка, от преизпълнени проекти до обещания за нови трудови триумфи. Идеологията, пропагандата и управителната роля на комунистическата партия потискат изразяването на свободно мнение - в България то е неразрешено, преследвано и наказвано. След рухването на “желязната завеса ” и демократичните промени в цяла Източна Европа у нас митингът става действителна форма на гражданска изява.

На 3 ноември 1989 година мнозина екоактивисти провеждат първата демонстрация на противоречие с формалната власт. Шествие на „ Екогласност “ внася подписка в Народното събрание с апела „ Да спасим Рила и Места “.

 
Ние го обявихме и по този начин по цялата опозиционна просвета и група се знаеше за това и който реши, пристигна. Съответно ченгетата също бяха на място и беше доста смешно. Ние бяхме на паважа от „ Раковска “ до храм-паметника „ Св. Александър Невски “, а от двете страна на тротоарите имаше вериги от непоканени от нас хора, непринудено пристигнали жители. Баретите пристигнаха най-после, единствено по този начин, за всеки случай. Целта беше да връчим петицията подписана от няколко хиляди души за екологична непорочност. Петима души влязоха в Народното събрание. Но като бяхме извън един сътрудник току извика „ Демокрация “. Поначало „ Екогласност “ действаше доста деликатно и се бяхме разбрали да няма никакви политически лозунги. Смятахме, че е задоволително това, което вършим с екологичните лозунги и демонстрираме, че можем да вършим нещо срещу властта. След като той извика „ Демокрация “, аз изстинах, че нещо ще стане, само че популярност Богу, нищо неприятно не се случи. Напротив – множеството непринудено стартира да скандира „ Демокрация “. И аз си споделих: „ Колко си малоумен. Браво на този човек! “
Деян Кюранов – съосновател на „ Екогласност “

Никой от тези хора, показали храброст и смелост да изразят мнение, друго от комунистическата власт, не подозира, че след седмица Тодор Живков ще бъде свален от върха на партийната и държавна пирамида. На 18 ноември, единствено осем дни по-късно, площадът пред катедралата към този момент събира близо 100 хиляди души, жадни за свободата на словото и мисълта.

 
Пет минути преди митингът да стартира пред микрофоните, пред стълбите на „ Св.Александър Невски “ имаше стотина души. Много бързо отвред пристигнаха хора и площадът се изпълни. Аз тъй като съм висок и гледах по какъв начин отвред прииждат хора. Това беше ужасно, впечатляващо.
Любен Марков – братовчед на убития публицист Георги Марков
Това беше голяма еуфория! Това беше нещо неописуемо! Това беше незабравимо! И до ден сегашен не можем да го забравим или да си го изключим от спомените. Този протест е такова извънредно събитие, едно от най-важните неща в най-новата българска история.
проф. Ангел Ангелов–Джендема – учител, артист

„ Хората, тези, които са публиката на този протест бяха с огряни лица. Имаше доста възрастни хора, те бяха повече. В началото имаше една такава тишина, само че и схващане сред хората, което беше неразбираемо за други манифестации и митинги, в които аз съм взел участие. Всички бяхме безпределно впечатлени. У някои хора имаше боязън. Безпокойствие имаше “, спомня си Любен Марков.

 
Точно в тези осем дни, че дори месец, два преди този момент имаше една непрекъсната еуфория, едно придвижване и непрестанно напрежение. Нещо зрееше в обществото. А след рухването на Тодор Живков на 10 ноември, всеки ден имаше някакво събитие. Хората се събира по улиците, спореха, дори остри думи се разменяха. „ Долу Българска комунистическа партия “ крещяха. Аз с китарата се движех из тези тълпи, тъй като по този начин желаеха мои другари. И по този начин някой сподели: „ Ела там на стълбите на „ Александър Невски “. Носи си китарата. “ И когато почна самият протест се настройваха тонколони, уредби. В началото излезе Ицко Финци и стартира да рецитира нещо, мисля че беше някаква поема на Валери Петров, обаче доникъде я сподели. И по-късно се получи един вакуум и някой ме избута и ми сподели: „ Пей, пей, пей! “, с цел да няма пауза, тъй като се чуваха към този момент страхотни крясъци от страна на хората.
проф. Ангел Ангелов – Джендема

„ Когато започнах да пея, там хората, не споделям тълпата, тъй като това бяха съзнателни хора, жители, жадни за независимост, започнаха да ме неодобряват, да ме освиркват. Казваха „ Ален Мак, махнете го тоя! “ Такива бяха асоциациите, когато се появи артист с китара. Но аз твърдо продължавах да изсвирвам и откакто чуха „ завършек на живота, завършек на ориста, завършек на морето или завършек на Земята, завършек на заблудите, завършек на кошмара, хиляди нелепости – голяма камара “, нещата се пречупиха. Видях други погледи, отправени към мен. Изпях песента и крайният стих остана най-запомнящ се с тази метафора „ за кожата по стените “. Малко като закана звучи, само че не съм имал завист в себе си “, споделя Джендема.

 

 
Ние няма да четем. Всичко е написано върху гърбовете ни, в мускулите и в нервите. Изстрадали сме своята истина, с цел да доживеем деня, в който 50 000 жители на София и посетители от провинцията ни слушат. Много ви апелирам! Ние ви молим, да не се ентусиазирате, да внимавате и никакви крясъци: „ За кожите по стените “. Стига! Ще чакаме търпеливо и интензивно... запомнете интензивно, само че търпеливо!
Петър Гогов – политически пандизчия, 18.11.1989 година
Всъщност той се изрече против тази фраза. И по-добре стана по този начин, тъй като той съумя да се хване за моя стих, с цел да каже „ да бъде нежно всичко “. Това искаше да каже и по този начин и трябваше да бъде! Той сподели да им дадем /на новия началник на страната Петър Младенов- б.ред./ още една година. Но гласът му беше доста нечовечен, мощен и корав глас, режещ глас. Тези негови думи, откакто бяха показани по малкия екран прозвучаха по-силно от всички други.
проф. Ангел Ангелов – Джендема

Митингът на 18 ноември 1989 година е първата свободна обществена демонстрация на разнообразни организации, определяни от режима като „ неофициални ”, призоваващи за повече публичност и преустрояване в Народна република България. Мнозина от участниците в него са членове на Българска комунистическа партия или някогашни такива, изключени от партията за разнообразни дисидентски прояви.

 
На излизане от митинга, когато свърши, видях един човек от фабриката, който отговаряше за нея по линията на Държавна сигурност. Младо момче. Той беше с още двама души, които приличаха на него и очевидно са си изпълнявали дилемите. Питат ме: „ Ти какво още правиш тук? “ Аз им давам отговор, че ще стане доста забавно. Името на Тодор Живков беше като въплъщение на това състояние, в което се намираме. И в този момент след 34 години отново всичко опира до една персона, която е отговорна за всичко. Но това е система, тя е като едно дърво с клони. Останалите хора постоянно остават в сянка. Това е и до ден сегашен. Вие виждате какво е. Ние сме разцепени на Изток и на Запад. Докато това не се осъзнае от хората... по този начин ще бъде.
Любен Марков

На 14 декември 1989 година Народното събрание се събира за първи път след рухването на Тодор Живков. Съюз на демократичните сили е на една седмица, а студентските сдружения провеждат жива верига към Народното събрание с искане за отпадане на член Първи от " Живковата " Конституция за управителната роля на Българска комунистическа партия. Излъгани хората на площада отхвърлят да си тръгнат. 

Напрежението измежду протестиращите ескалира и тогавашния президент Петър Младенов изрича думите „ Най-добре е танковете да дойдат... “ До кървави конфликти не се стига, само че този протест сподели каква е вероятността за бъдещето на страната.
 
34 години по-късно митингите са други, участниците в първите манифестации ги няма, само че хората все по този начин чакат по-добро бъдеще за себе си.
 
„ Аз мисля, че би трябвало да си дадем сметка, че ние живеем в общество, в което болшинството от хората одобряват и имат изгода от корупцията. Не инцидентно се гласоподава за такива хора и срещу един различен вид хора. Изходът какъв е? Търпение и време, притискане на зъби и вяра за по-добро “, уверен е  Деян Кюранов.